Под мотото „Хоро се вие, песен се пее” на 15 август в село Миланово се проведе вторият фолклорен събор. Събитието, организирано от кметство Миланово и НЧ „Пробуда 1927”, събра в местността „Старо село” много почитатели на автентичната народна музика. Изборът на мястото не е случаен – до местната светиня – средновековната черква „Света Богородица”, построена през 1492 г., а на 15 август се чества „Успение Богородично”.
Официални гости бяха – Кристиян Димитров – най-младият член на Народното събрание, Ренета Кръстанова – зам.кмет на Община Своге, Мая Ташунова – секретар на Община Своге, Оля Генова от Парк „Врачански Балкан”, кметове на кметства от община Своге, служители от администрацията на Общината, Боян Ангелов – поет, председател на Съюза на българските писатели, Георги Ралчев – поет, председател на настоятелството на НЧ „Литературна София 2013”, Петър Китински – поет.
Поздравително слово произнесе кметът на село Миланово Веселин Петков. Г-жа Ренета Кръстанова прочете поздравително писмо от името на и.д. кмета на община Своге инж. Георги Петков, в което се казва: „…Селищата в община Своге, сред които и Миланово, полагат много усилия, за да съхранят фолклорното изкуство, местните обичаи и празници. Организират се събори и фестивали, най-разнообразни изяви, запазвайки религиозните и културни традиции. Днес, в деня на големия християнски празник „Успение Богородично”, бих искал да ви пожелая много здраве, добро настроение с програмата на фестивала и сили, да поддържате духа и живота на вашето село!…”
С кръшно Бачковско хоро танцов състав „Миланово” откри втория фолклорен фестивал. След тях участие взеха – танцов състав от НЧ „Искърски пролом 1934” с. Гара Лакатник, битова дамска група и танцов състав „Искри” от НЧ Възраждане 1928” от с. Искрец, група за народни танци „Чародейки” от гр. Вършец, певческа група от НЧ „Сава
Доброплодни 1956” с. Габровница и певческа група за автентичен фолклор „Китка” от НЧ „Градище 1907” – Своге. Фестивалът завърши със „Ситно шопско на пояс”, изпълнено от танцьорите от Миланово.
Съборът продължи с водосвет, традиционния курбан и народно веселие.
СЕЛО МИЛАНОВО – ГЕОГРАФИЯ, ИСТОРИЯ, ДУХ И ТРАДИЦИИ
Село Миланово се е казвало преди 1950 г. Осиково. Името Осиково идва от дървото осика – трепетлика. Землището на с.Миланово /Осиково/ се намира в южните части на Врачанската планина, в западния дял на Стара планина.
ЮЖНАТА граница на землището е р.Искър. Започва от мястото, където р.Пробойница се влива в Искъра, върви по течението и стига до Свражен, като последния влиза в землището. На юг е Лакатнишкото землище.
ИЗТОЧНАТА граница тръгва от Свражен, върви по хребета Бабин плаз, Танките заскоци, Гувнището, Денковец, Габровата полена, Кобилини стени. От Свражен до тук землището граничи с това на с.Оплетня. Границата продължава през Кузманишки валог, Копан тор, Смиловица и го отделя от землището на с. Очин дол.
СЕВЕРНАТА граница минава покрай Гладна и Опалико и отделя землището от това на с.Згориград. За да го отдели от това на с.Лютаджик, върви по хребета, пътя до Свинарската локва, в.Сокола, Търсов камик, Прекия път, перваза покрай гората през Цинцарските и Начковите ливади, Начковото седло, Зли стени до края на гората, Бръмчов валог. През лицето на Боовата могила граничи със землището на с.Горна Бела речка.
ЗАПАДНАТА граница, която продължава да е с Горна Бела речка, минава през Пължавечарнико, Улео между Малата могила и Лисата могила,Стакьовица, Торбовата падина, скалата Равнио камик. От тук започва границата със землището на с.Дружево, а това е скалата до връх Соколец, Стръмната ливада, Червената зареда, Мушатски дол, Батина полена, продължава по дола до р.Пробойница. Последно землището се опира на тези на с.Губислав и с.Заноге.
Общата площ на землището по последната карта е 52000 дка. Ландшафтът на землището е толкова разнообразен, че в него се откриват почти всички географски форми: върхове, могили, долове, падини, валози, равнини, седловини и най- вече широкото плато, върху което е заселено сега селището. Центърът на селото е на 820 м н.в. Най- високият връх, който е и най-висок във Врачанската планина, е Бегличка могила – 1482 м н.в., връх Соколец – на 1100 м н.в., хижа “Пършевица” – 1300 м н.в. Други по-високи върхове са Сокола, Кръстанова могила и Пършова могила. По-ниски са Боовата могила, Лисата могила, Малата могила. Всички те се намират във високите части на планината. В по-ниските части се намират по-високи или по-ниски възвишения, които обикалят селото.
Наред с възвишенията има и вдлъбнати места, получили се при нагъване или чрез пропадане на земните пластове. Това са валозите: Търсов валог, Кузманишки валог, Войводинов валог, Пешуранскио валог, Каменитио валог и др. по-малки. Чрез пропадане на земните пластове са се образували пропасти и дупки на повърхността на земята: Чафкиите, дупките над Корита, в Арпини, в Търсов влог, под Нодинци. Характерни са двете дупки /ями/ в селото при Асановци и Пандовци, които при обилен валеж се пълнят и водата потъва в тях.
Карстовият строеж на планината е причина за образуване на пещери, по-големи от които са Темната дупка, която е на етажи – сух и влажен, пещерата при Градището, тази в билото на Соколец, Свинската дупка в Калугерски дол, Бойна дупка в Коритски дол и другата Бойна дупка под Побратовец. Съществуват и други по- малки пещери на много места из землището.
Като цяло релефът на Западна Стара планина няма изразени алпийски елементи. Изключение прави Врачанската планина. Карстът, от който е формирана, е дал възможност за образуването на много и най-различни форми. Тук ще опишем тези, които влизат в землището на с.Миланово.
Интересна е скалата, която е изградила в.Сокола, който се намира на границата с Лютаджик. С право носи името си – прилича на кацнал на височината сокол, отправил поглед на северозапад в далечината.
Величествено скално образуване са Кобилини стени. Намират се на границата със землището на с.Оплетня. Дълбоко под тях до р.Искър се намира и самото село. Мястото е почти непристъпно, нас скалата има стръмен скат, а под нея – дълбок сипей. От този сипей извира рекичката, която минава през Оплетня и се влива в Искъра. Величието и красотата на скалите е трудно да се опишат, те трябва да се видят, за да бъдат оценени. При хубаво време от Попов връх или Кюкювец се вижда изображение в скалата, което прилича на невеста с дълга рокля и воал. Трябва да го види всеки любител на природни феномени.
От разкази на иманяри се знае, че в Кобилини стени Вълчан войвода е криел имането си, което мнозина са се опитвали да достигнат, но не могли, защото го пазел някакъв змей със светещи очи.
Съществуват две легенди, свързани с този природен феномен. Над Кобилини стени в ливадите има каменни образувания, които наподобяват откоси. Легендата гласи, че това са откосите на Крали Марко – Делимарковите откоси – те са широки и дълги и само юнак като него може да ги направи.
В другата легенда се разказва за това, как Крали Марко се разхожда с коня Шарколия над скалите, когато насреща се дочуло цвилене на кобила. Конят скочил от скалите и се приземил в местността Падеш. От четирите места, където стъпили краката на коня извряла вода. Такъв извор наистина съществувал.
Интересни скални образувания има из цялото землище. Такива са Бабил плаз, Танките заскоци, Ристова кукла, скалите над Добриловец, Митрова кукла, скалите над Градището и много други. Всички те като че ли природата ги е сътворила, за да подпират намиращите се над тях върхове, могили, възвишения, ако ги нямаше, всичко щеше да се срине. Интересни са образуванията, които стърчат над повърхността на земята – Гюблите в Коритски дол, Коминьете зад Шаварец и на други места.
Върхът на творческия гений на природата са скалите в най-южната част на землището. От край време осиковци са ги наричали Нечов камик, а живеещите в Лакатник – Осиковскио камик. С развитие на масовия туризъм през втората половина на миналия век скалите, които изконно са били в землището на Осиково-Миланово, са били наречени Лакатнишки скали. В книга 7-ма от поредицата „1000 неща, които трябва да знаем за България”, изд. 2008 год. на стр. 39, статия 44 „Искърски пролом” четем: „След Своге по пролома следват Церово, гара Бов и гара Лакатник. Това е един чуден фантастичен свят. Скалните отвеси, най-вече по левия бряг на Искъра, стават все по-внушителни като достигат своя апогей при Лакатнишките скали – едно неповторимо творение на природата. Тук са
прочутата Лакатнишка многоетажна пещера Темната дупка, както и карстовия извор.”
На карстовия извор, чийто дебит е 660л/сек., в миналото е имало три общински осиковски воденици. На мястото на езерото е имало скала с подмоли, където мливарите връзвали воловете и конете си. В дупката в Сухия дол се криели осиковци, когато бягали от турците. В долната част на дола е имало кладенче, от което си наливали вода за пиене (Кочичковото кладенче под Кочичковия орех, вероятно там са живеели Кочичковци).
В своята „История славянобългарска” Паисий Хилендарски разказва за цар Иван Шишман и търновските господари, които не устояли на турците, избягали от Търново и други крепости, дошли в град Средец или София и тук се спрели в някои тесни места покрай р.Искър и по Витоша планина. „Има вероятност тези тесни места да са и тези около Градището. В една легенда се разказва за това, как Иван Шишман се бил по тези места с турците, не устоял на силата им и загубил славата си. От там с.Губислав носи името си. Същата легенда се свързва и с местността Царица, където вероятно се е случило нещо лошо с царицата.
В предание се разказва и за това, че крепостта на Градището е една от последните, паднали под турска власт – 50 год. след падането на България. Турците с хитрост и измама прекъснали водопровода и принудили защитниците да се предадат. Една баба ги научила как да открият вода за конете – като назобят един кон и го държат жаден няколко дни. Тогава той сам отишъл на мястото на водопровода и започнал да рови с крак. Някои смятат, че с водопровод на Градището е отведена водата от Милушов кладенец и Стубело.
Крепостта е била добре укрепена. Скалите, които опасват повече от половината хълм, са служели за естествена преграда. Останалата част е имала защитна стена, иззидана от камък. Входът бил на най- тясното място и с малко средства се е охранявал. В скалата под крепостта има пещера, в която са намирани човешки и животински кости. При залесяване на хълма са намирани човешки гробове.
Връщаме се отново на скалите. Тук през 1923 год. по най-зверски начин са хвърлени в пропастта четирима участници в Септемврийското въстание. Единият от тях е осиковеца Милан Петров, който е дал новото име на селото – Миланово. В чест на загиналите е построен паметник и ежегодно се провеждат възпоменателни тържества. На една от скалите е поставен кръст в памет на загинали на мястото алпинисти. В друга скала е вградена къщичка за
туристи. Тези скали много често се използват за тренировка на алпинисти.
Скалният масив, освен че респектира с величието и красотата си, внушава достолепие и страхопочитание. Природата като че ли специално го е сътворила, за да подпира здраво платото, на което се е заселило Миланово. Невероятна е гледката от върха на скалите – Искър се вие като змия дълбоко в подножието им, а от двете му страни са шосето и жп линията. Къщите на гара Лакатник изглеждат като кибритени кутийки, а влакът – като детска играчка. Невероятно е. Трудно е за описване, трябва да се види.
Поради карстовият характер на Врачанската планина землището е бедно на водоизточници. Обикновено това са малки изворчета, за които хората са се грижили, правели са чешми или водоеми за животните. Налагало се да се снабдяват с вода от големи разстояния. По- големи извори има в ниските места – това са карстовите извори – най- големият е под пещерата Темната дупка. Карстов извор има под скалата Добрина кукла в Дълбоки дол, чиято вода стига до Искър. За водоснабдяване на селото е използван извора в Петрански дол.
В района на землището са правени много сондажни проучвания, но полезни изкопаеми или няма, или са в много малко количество и с малко съдържание на метали. Откривани са следи от преработка на руда и добив на метали от римско време в района на Мушат. В миналото са експлоатирани две мини – Герано и Вия глава, които са изоставени поради бедно съдържание на метали – медни, оловни, калаени руди.
Обработваемите площи в най- старото селище са каменисти и неплодородни.
Хората надделявали с оборска тор, тъй като отглеждали много животни. Това и други фактори наложили преместването на селището в по-добри и по-плодородни земи. Всяко необрасло с дървета място обработвали с дървено рало и засаждали. Други разтребвали и пригаждали за ниви. И сега личат голи от дървета места, които били някога ниви. Трудно е за съвременния човек да приеме, че някога са орани и садени с култури места като Асанската нива над Митрова кукла, Макарчовата нива, Пенчовата нива над Старото село, Червенковите ниви, Диманиното парче, Факирскио прелог в Говежги дол, Говежги рът, Корита, Могилата и къде ли още не.
В района на Попов връх има скала, която е наричана Пчелата, защото имало кошери на диви пчели. Забивали колове в скалата, спускали се по въже и вадели мед. При такова вадене на мед някой Анто се спуснал, извадил 10 съда и на последния, може би от умора, въжето му се сторило смок. той го прерязал с ножа, паднал и загинал. Там го погребали и мястото нарекли Антов подмол.
На нивите осиковци отглеждали царевица, ръж, пшеница, овес, ечемик, картофи, фасул, коноп, лен. Понеже почвите били бедни, бързо се изтощавали и ставали неплодородни. Затова някои купували имоти в Дунавската равина или ходели на жътва или бране на царевица в Софийското поле и Северна България, за което получавали натурално заплащане. През 50-те и 60-те години на миналия век много от неплодородните ниви, които били вече прелози, били залесени и сегашните иглолистни гори говорят за изоставени от обработка ниви. В днешно време се обработва много малка част от това, което в същност е бил поминъкът на някогашните хора. Навсякъде личат слоговете и междите на нивите, превърнати в пасища или пустеещи земи.
Като обработваеми площи до преди 20–тина години са се водели 2000 дка ниви и 7000 дка ливади. Останалото до 52000 дка са гори и пасища. За да увеличат совата си, осиковци са закупували площи от съседни землища. Продавали покъщнина и имущество, за да осигурят пари за покупката. Сега това е история.
В района на Врачанската планина са установени над 700 вида висши растения. Това говори за голямото разнообразие на флората в района. Същото е валидно и за землището на на с.Миланово. Виреят предимно широколистни дървесни видове. Иглолистните гори са изкуствени. Най- разпространени са букът – в по- високите части на землището, явор, ясен, габър, дъб, бряст, бреза, топола, клен, свинак, липа, върба, акация, люляк, киселица, дрян, леска, глог, шипка, трънка, смрадлика, драка, лозина /повет/, дива лоза /ягорида/ бъз, бръшлян. Из горите и по ливадите виреят малина, къпина, ягода. В дворовете и овощните градини на хората се отглеждат орех, круша, слива, ябълка, череша, дюля, черница, праскова, кайсия, касис, асми с ранозреещо грозде, което на тази надморска височина закъснява с месец.
В миналото хората използвали горите за дърводобив и продажба, сега за огрев. Произвеждали вар от преобладаващите варовици и свинаковите гори. Имало повече от 10 варници. Има данни, че буковите гори в планината са били по- гъсти и на по-големи площи. Хората проявявали към тях грижи, сечели само сухи и криви дървета за отопление. Имало строг ред при експлоатацията на горите.
Тревните видове в района са много и по тази причина не бихме погли да ги изброим. Тук ще отбележим някои диворастящи лечебни растения, които е добре да познаваме и ценим: мащерка, риган, бял и жълт равнец, червен и жълт кантарион, комунига, лопен, вратига, дилянка, очанка, ранилист, салеп, лайка, Бела дона, гръмотрън, клинав бурен, конски лук, коприва, магарешки трън, дива мента, маточина и много други. Петров кръстец или наричан още Самодивско лале, вирее единствено в землището на с.Миланово и в Родопите – Смолянско. Той е защитен от Закон за защита на природата като рядко растение. Лечебните растения са голямо богатство, което трябва да се изучава и използва.
В землището виреят и много горски цветя: иглика, синчец, гълъбово оченце, кукуряк, теменужка, кокиче, кукуль старец, кокошка, здравец, минзухар, момина сълза, смукалец/ медуница/, зайча сянка, бодлика и много други. В землището виреят и много видове папрати – високо и нискостеблени.
Фауната на землището е също така много богата и разнообразна. В далечно време са живели мечки, дори има разкази за това,как мечки нападали нивите и хората трябвало да ги пазят.Сега мечки няма. Жиеят диви свине, вълци, лисици, сърни, язовци, зайци, порове, белки, златки, таралежи, невестулки, лалугери, полски мишки, орли, соколи, ястреби, сови, бухали, яребици, пъдпъдъци, гълъби, врабци, кълвачи, синигери, сойки, свраки, врани, прилепи, прелетните дроздове, лястовици, щъркели, косове, кукувици и още много птици, които не познаваме по имена.
От влечугите се срещат дъждовници, смокове, пепелянки, усойници, водни змии, слепоци, гущери – сив и зелен и много видове насекоми. За опазване на фауната на територията на землището се грижи ловно-рибарската дружина, изработват се и се зареждат хранилки и солилки през зимния сезон, засаждат се някои зърнени култури за подхранване на животните, контролира се ловуването и се води борба с бракониерството.
Освен описаните природни забележителности, в района на землището ни има и обекти с историческо значение и тяхното познаване е не по-малко важно. Вече описахме праисторическата крепост Градището, която води може би началото си от тракийските племена. Има две местности, които също трябва да се свържат с историята на траките. Те са Баличин преслап, съседна на нашето землище, и Зрельов преслап, която е вътре в него.
През района на землището ни са преминавали и исторически пътища. Има останки от римски път в района на манастира “Св.Архангел Михаил”в Петренски дол, който вероятно е свързвал Северните с Южните провинции.
Друг път, чието трасе се познава по-добре от местните хора и е използван по време на турското робство, е свързвал Северна България през Софийското поле с Южна България. Минавал през нашето землище. Вероятно нашите предшественици се пазели точно от него и се заселили в скрити закътани места в доловете.
На територията на землището има останки от стари свети обители. Такива са: черквата в местността Църквище, манастир или параклис “Св.Кирик” в местността Кирик, манастир в Калугерскидол, манастир “Св.Врач” в Свражен. Най-важният обект е черквата “Успение на Св.Богородица” в старото селище, което днес наричаме Старото село. Черквата е обявена за паметник на културата, но до сега не е направено нищо за съхранението й. Включена е в програмата и проектите на Природен парк “Врачански балкан”. Изграждането на Природен парк “Врачански балкан”и неговото управление предполага регламентирано със закони опазване и развитие на всички забележителности и природни ресурси на територията на землището на с.Миланово. От своя страна това задължава нас, живеещите на тази територия и ползващи се от тези ресурси, да ги използваме разумно, да ги опазваме и да ги множим. Това трябва да бъде дело на всеки родолюбец, на всеки българин.
По материали на: Цветана Ангелова Динова