/1931/
Роден е в с. Черганово, Казанлъшко 1931г. Живее и твори в Свидня. Завършил е гимназиалното си образование в Казанлък и литература в СУ „Климент Охридски“.
Работил е във вестниците „Искра“ – Казанлък, „Труд“, „Литературен фронт“, „Поглед“ – като главен редактор, „Дума“ и „Земя“.
Издал е следните художествено-документални и белетристични книги: „Миньорска кръв“ – 1960, „Генералът на българите“ – 1969, „Шепа изворна вода“ – 1974, „Единственият ден“ – 1975, „Виетнам – в сезона на победата“ – 1975, „Светлина от върховете“ – 1977, „Гранитът – този честен камък“ – 1978, „Владайски влакове“ – 1978, „Крилата на майстор Манол“ -1980, „Добро утро, братино“ – 1984, „Диагноза – недостатъчна сърдечност“ – 1985, „Звездите гаснат призори“ -1987, „Аз оставам тук“ – 1988, „Човекът с черните кози минава“ – 2001, „Сага за Стайнови“ – 2004″,“Снеговете на забравата“ ,цикъл от двадесет и седем разкази, и други.
Член е на Съюза на българските писатели.
„ Прозата на Николай Тодоров е открита към света около него, подложен на творчески и граждански размисъл и анализ. Авторът има изградено отношение към този свят – общуването, съпреживяването с доброто и праведното, носители на което са много минали и днешни нашенски хора, е щастие, а самотата, отпадането от живота, скъсването на връзките с него, какъвто и да е той днес, е трагедия.”
Свилен Каролев
“ Познатият художник на релефното слово, предразположен към красивото в природата и нравственото в човека, често пъти идентифициращ се душевно с отрудените си, почтени герои, тук се гмурка още по-дълбоко в сурови, сенчести битийни и духовни взаимовръзки, които моделират човешкото поведение.”
Банко П. Банков